Дядо Владо гледа 
Какво да се прави с Елитната до 19 години?
Дядо Владо гледа
От 31/01/2011 14:31
Има истории, които си заслужават да бъдат разказани. Пуснах си музика и захванах да пиша. Скоро се видях с колега, който обикаля страната и прави репортажи за ново научно-популярно списание. Той също обича спорта и на кафенце реши да сподели впечатленията си от този незабравим зимен ден. Предлагам ви неговия суров разказ, посветен на хората.
Исках да направя тема за неколцина, загинали за България в последните 100 години, а днес са отдавна забравени. Интересувах се как хора с крайно леви, центристки и крайно десни убеждения са отнемали чуждия или давали своя живот, все в името на България. Обикаляйки родните им места, стигнах и село Горна Кремена, край Мездра. Там е роден Иван Тодоров – Горуня, бивш партизанин, който се самоубива през 1965 г. Прави го броени часове преди да бъде арестуван заради подготвения от него заговор за преврат срещу всесилния тогава Тодор Живков.
В двора на селското училище децата играеха хокей. Оказа се, че всяка зима областната спортна организация заледяваше оградените с мантинели площадки. Дежурните пожарникари обикаляха по села, квартали и градове поливаха с вода и заледяваха наред. Всъщност така бе и в цяла Северна България, в която кънките бяха станали любимо зимно занимание на мало и голямо. Та в ранния неделен следобед на този импровизиран, но хубав леден стадион, се играеше здрав хокей, а зрителите ръкопляскаха и викаха с цяло гърло, за да се сгреят в януарския студ.
Край мантинелата потърсих белокос слепец – Дядо Владо. Мъжът бил съсед на Горуня и от него очаквах повече подробности за деня, в който някогашният смел партизанин сложил край на живота си, отчаян от хората, които предали идеалите на неговата революционна младост. Дядо Владо скачаше от радост след всяка шайба на момчетата в зелени екипи. Зачудих се, как ли познава кога вкарват неговите, но скоро ми обясниха. Оказа се, че паролата на успеха са виковете "Браво, Братане!". Така се казваше звездата на Горна Кремена. Момчето от местната ромска махала беше футболист в силния тим на Ботев (Враца) и скоро бе получило повиквателна за младежкия национален отбор. А сега, в почивния си ден, се бе прибрало на село, за да поиграе със старите си приятели. Сред тях бе и Дядо Владо, на когото помагал като дете. Тогава Братан цепел дърва на възрастния човек, който пък му предавал уроци по история. Малкият футболист искал да учи право в Софийския университет, за да има по-добро бъдеще, ако със спортната кариера нещо не потръгне, пък и да стане адвокат, след като окачи бутонките.
Братан се пързаляше и въртеше дървения стик така изкусно, както лъжеше чуждите защитници по крилото на стадиона във Враца. Оказа се, че отборите на леда бяха от местни момчета и студенти от София. На вратата на гостите бе Кирчо – националният страж на България, който бе пред договор със силен словашки отбор. В нападение пък студентите разчитаха на Стоян, който бе от Сливен и учеше за фармацевт. Гостите бяха гордостта на студентската спортна организация, която често ги изпращаше в страната, за да популяризират кандидатстването в университети сред тийнейджърите по селата и малките градове. В техните редици бе пълно с момчета и момичета от домове за изоставени деца, които отдавна бяха забравили що е то изолация и отчаяние...
Последната третина завърши и след общите снимки хокеистите, заедно с голяма част от зрителите, тръгнаха към механата в ценъра на селото, за да поговорят и да споделят чаша греяно червено вино пред камината. Реших да отида с тях, за да направя интервюто с моя събеседник, с този прероден Дядо Йоцо, който виждаше по-добре от всички нас възраждането и модернизирането на България...
Площадът на Горна Кремена с паметника на Горуня.
...Станах, в редакцията бе малко задушно. Щях да пиша някаква история, която звучеше направо невероятно, но се унесох, докато слушах тази песен за едно момиче, което се е родило, когато хората около нея не били хора. Отворих прозореца, а от течението се обърна последната страница на зарязания на масата вестник. Зачетох се. „Грабители пребиха до смърт 65-годишен сляп мъж от врачанското село Горна Кремена заради 250 лв. Обирджиите, за които се предполага, че са били двама или трима от ромски произход, нахлули в понеделник (25 януари 2011 г.) след като разбили вратите на терасата и хола. Владимир Тошковски опитал да окаже съпротива, но нападателите му се нахвърлили и започнали да го бият с дървени пръти и цепеници. Счупили му всички ребра и направили на сол целия му гръден кош. Ритали го в главата...” и т.н...
Спомних си. Така, с ритници в главата, на 5 декември 2008 г., пред дискотека в Студенстки град, бе убит 20-годишният студент по фармация Стоян Балтов от Сливен, който дълги години е тренирал футбол в родния си град. Подсъдими за това убийство са две момчета от български произход. Българин е и обвиненият за двойното убийство до Съдебната палата от 18 април 2009 г. Тогава от пробождане с нож в гърба починаха вратарят на националния ни отбор по хокей - 21-годишният Кирил Въжаров и неговият приятел Васил Александров на 24 г. Скоро се видах с Мишо Въжаров, бащата на Кирил. Фондацията на името на момчето и този февруари ще организира турнир по хокей за деца. И близките на Стоян са направили фондация, с чиято подкрепа бяха събрани пари за лещи на деца със зрителни проблеми...
А има ли кой да купи лещи на зрящите, но слепи, на безсърдечните ни и равнодушни съграждани, с чието мълчаливо съгласие и под чиито празен поглед хиляди деца у нас се лумпенизират и обезчовечават всеки ден. Вместо отговорни личности и лъчезарни съотборници, много от тях се превръщат в зверове и хладнокръвни убийци на своите връстници и родители. Ден след ден и нощ след нощ, години наред. Или може би десетилетия?
Кръв, сълзи и банално зло от първа до последна страница на собствения ни живот...
Стана студено. Затворих прозореца. Почивайте в мир, всички вие, които съзнателно давахте живота си за България в бурните години на миналия век. Почивайте в мир и вие, които паднахте жертва на мирния, но не и безкръвен преход. Дано като ни гледате отгоре, не продължавате да се срамувате от нашето овчедушие. Или поне не задълго.
PS
Песента е Comme Toi на Jean Jacques Goldman. Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.
| Добави в Svejo |
|
