Една тренировка на Интер в калта или изкуството да играеш футбол в България 
Какво да се прави с Елитната до 19 години?
Една тренировка на Интер в калта или изкуството да играеш футбол в България
Категория: ФутболОт 22/02/2011 19:12
Всички, които имат навика да казват, че децата вече не искат да спортуват, спокойно могат да си скъсат теориите на парчета и то на публично място. Или пък на калния терен в столичния квартал „Левски”, на който, под рева на кацащите самолети, тренират децата на ФК Интер.
Запознах се с Радой Маринов по време на футболния турнир за Купата на Димитър Пенев, който се игра преди седмица в зала „Христо Ботев”. Там момчетата от Интер се представиха повече от достойно и завършиха на четвърто място, оставяйки зад себе си връстниците си от Септември и Академик. Разбрахме се с треньора за едно интервю, но мисля, че репортажът е по-подходящ за тази история.
В основата на всичко е Радой Маринов – бивш футболист на Спартак (Плевен), който играе с променлив успех в през 80-те. Няколко контузии слагат край на кариерата му и той започва да тренира различни отбори. Бил е помощник в Спартак (Плевен) и старши на няколко отбора във „В”-група. По времето на Томас Лафчис работи като треньор в школата на Левски, а след 2000 г. се озовава в малкия столичен клуб Руй. Неговият президент Стефан Галев (вече покойник) е човекът, който за първи път показва на Маринов терена, за който ще ви разкажа сега.
На преден план е теренът, а на заден цистерните от отминаващият трен. Сирената на товарния влак дава начало на тренировката.
Тук някога са били градините на хората от Подуене. След построяването на няколко фабрики в района, се обособява и това стадионче. От едната му страна минава жп линия, малко по-встрани се влачи Слатинската река, а над него е глисадата, по която кацат самолетите на Летище София. Стефан Галев създава ФК Руй и поддържа терена, на който тренират децата от школата му. След закриването на този клуб, тук тренира ФК Елит (още един софийски клуб, който вече не съществува, но за него ще ви разказвам друг път).
„През 2009 г. заварихме терена като сметище. Всичко беше затрупано с боклуци. Решихме да направим отбор с деца, които по една или друга причина са отпаднали от школата на Левски. Позакърпихме съблекалнята и започнахме. Първо направихме отбор за деца р. 1996 г. и с него домакинствахме на „Герена”. Там обаче стана доста натоварено и трябваше да се върнем тук”, обяснява Маринов.
Двата отбора на Интер въртят обиколки на загрявката.
Разказът на треньора-президент продължава: „Бяхме партньори с един бизнесмен и покрай името на неговата фирма решихме да кръстим клуба си Интер. След това започнахме да поръчваме екипировка, която да е в цветовете на гранда от Милано. Така днес и ние сме „синьо-черни”. В първенствата за деца А и деца Б имаме силни и слаби мачове. Опитваме се да играем добър футбол, но като гости ни върви повече. Работим усилено за техника и индивидуална тактика, после надграждаме в играта на отделните линии, а след това и на отбора. Тренираме тук, а домакинстваме на стадиона в Кремиковци, за който плащаме по 60 лв. на мач. Там поне има хубав терен и по-нормални съблекални."
Кратко прекъсване за една снимка. На преден план са Радой Маринов и двамата капитани - Андрей Божилов (вляво) и Георги Димитров (вдясно).
Само за година и половина в Интер се записват повече от 50 деца. Идват от близките квартали, но има и от Люлин. Те избират Интер, защото тук няма резерви. „Независимо от резултата, опитвам да давам шанс за изява на всички”, разкрива магията си Маринов. Вече има подготвителни групи, а от есента „синьо-черните” ще имат три отбора в столичните първенства. Даваме думата и на двамата капитани. „Много сме доволни от отношението в клуба. Наистина условията при нас са тежки, но се справяме. Опитваме се да играем все по-силно, а и с треньора се разбираме много добре. В отбора сме истински приятели и през есента играхме достойно срещу всичките ни противници. Повечето ни победиха, но и ние спечелихме няколко мача. Целта ни е да се развиваме”, казва Георги Димитров, който носи лентата на по-малките (97). Той учи в едно от кварталните училища, а на въпроса ми за калта по игрището отговаря: „Независимо от условията, ако иска да успее един футболист, той трябва да играе, а не да седи на пейката. Без значение дали е в Левски или Интер, трябва да има хъс и висок дух”.
Нямам какво да му кажа. Да му мислят онези, които са на мнение, че спортът само трябва да се тренира и по-малко да се играе. Или пък другите, които на едро зачеркват желанието на децата да спортуват. „Родителите ми ме подкрепят, въпреки че им нося мръсните анцузи за пране. Уча в гимназията по туризъм и се справям добре. Така че и от бележника ми не ме е срам”, добавя Андрей Божилов, капитан на набор ’96. Бях забравил как изглеждат тези зелени книжки, които, понякога, не ти се иска да показваш на вашите. Неговият не видях, но в този на Димитров имаше само няколко четворки, а останалото - 5, 6, 5, 6...
Тук драмата на истинския футбол се вижда и от самолет.
„Следя ги изкъсо – да нямат отсъствия и да се учат добре. Ходя по училищата, говоря с родителите. Засега се справяме. Най-важното е че имаме отборен дух. Независимо от това дали децата са от по-бедни или по-богати семейства, дали са бели или с мургав цвят на кожата те са страхотни приятели – Радой Маринов потвърждава видяното в бележника и веднага добавя една история. – Играхме контрола с един мъжки отбор от долните дивизии на Югозападна България. В едни момент някой от от техните се опита да ритне един от моите техничари, който постоянно му прокарваше топката между краката. Настана меле и докато ги разтървахме, нашите не се дадоха на по-големите си съперници”.
Питам за парите, няма ли спомоществователи? „Никой не ни помага. Ходих при сумати „спонсори”, фирми за минерална вода и бензиностанции – нищо. Общината не ни дава една стотинка, но ние не им искаме пари, а само малко подкрепа, за да имат децата къде да тренират и да се преобличат. От БФС ни дават по 5-6 топки на година, а всичко останало е от родителите. Екипи, мачове, гостувания, съдийски такси, лекари, охрана, наеми, сонда за вода, маркучи, косачка – това е на гърба на родителите”, откровен е Маринов.
Играта е двустранна и е на тренировка, но никой не се пести на тежкия терен.
„Ако имаме възможност поне да им осигурим приличен терен и съблекалня, ще е чудесно. Сега си носим печка на газ. Когато е много студено я палим, за да се сгреем..."
Край на тренировката. "Отпред беше малко разкаляно", признава вратарят с усмивка.
„Ако нашите играят със съименниците си от Милано със сигурност ще ги бием”, шегува се Маринов. „Ако не на футбол, то поне на бой – със сигурност”, горчиво добавя глас от съблекалнята. Да, тези момчета може и да са осми клас, но вече са калени от футбола и то доста. Нали сте виждали снимки от зората на играта в Англия. Тук е почти същото, с тази разлика, че в Интер имат перфектни екипи и бутонки; че имат телефони и facebook и че живеят в 21-ви век. Така поне пише в календара, но иначе - калното игрище, околният пейзаж, близкото гето, хорското и на властите безхаберие, повече напомнят на 1897, а не на 2011 година.
В съблекалнята няма ток и вода и ако не е светкавицата на фотоапарата, нямаше да видите нищо от нейния "инетриор".
Аз съм оптимист. Заради тези ентусиасти в Интер и заради всички, които тренират и мръзнат по терени и зали у нас. Както и заради всички останали, които си мечтаят и в тяхното село или квартал да има по някой Радой Маринов, който да е готов на тази битка за децата на България.
„Синовете ми са в Испания и играят в една от техните трети дивизии. Добре са, не се оплакват, но моят живот е тук... Чао, момчета, до утре... И на теб успех със сайта. Ще се чуем...”
Добрите думи на Маринов остават зад мен. Изгазвам от калта и стъпвам на близката улица. Градусите мръзнат около нулата. В един гараж, над който излиза пушек от кюмбе, някой репетира соло барабани... Няма такъв филм. Защото това не е филм. Това е животът ни.
Мръсните анцузи са в саковете, лошите мисли в калта. Време е за прибиране у дома. Поредната тренировка на Интер е завършила добре, а на 5-и март започва втората част от първенството. Тези момчета може и да не са в челото на класирането, но духът им е шампионски и това е повече от сигурно.
PS
1. Вратата е само една. На другия край на терена има само два камъка. Треньорът на Интер: "Слагахме врати, но ги режат за вторични суровини и се отказахме".
2. Сателитната снимка, по която се ориентирах за адреса на стадиона. Ясно личи накъде сочи полосота на Летище София.
3. Децата на Интер (Милано) от набор '96, които са снимани в огромната клубна база "Джачинто Факети", намираща се в прекрасния Северен парк на града.
| Добави в Svejo |
|
