Спортът без култура е нула 
Какво да се прави с Елитната до 19 години?
Спортът без култура е нула
От 23/05/2011 11:42
Изминалите десетина дни са сред рекордните откъм новини, идващи от фронтовете на баталиите, съсипали различни детско-юношески спортни прояви.
В навечерието на светлия празник на Светите братя Кирил и Методий, на с радост чакания 24 май – денят на нашата писменост и култура, ние станахме свидетели на сцени, които нямат нищо общо с писмеността, а още по-малко с културата.
На финалите на ученическите игри в София, на терените на НСА „Васил Левски”, футболисти от 12 клас пребиват съдията, на когото имали зъб от градското първенство. В момента, вместо да се отпуснат на абитуриентския си бал, те чакат призовка за първото заседание на съда, в което ще трябва да заемат местата си на подсъдимата скамейка. Както може и да се очаква, битият рефер е завел дело за нанесените му травми и тези големи момчета влизат в живота на възрастните по възможно най-неподходящия начин.
След това, в последен мач от градското първенство, на игрището в двора на 57 Спортно училище „Св. Наум Охридски”, юношите старша възраст на двата отбора и агитката на гостите си спретват такъв бой, че на табелата на училището й идва да се удари в земята от срам.
В този коментар говоря предимно за футбола,
не защото подобни сцени не се виждат и по другите терени, полета, тепихи, кортове и басейни, а защото именно Царят на игрите привлича най-голям интерес и логично очакванията към него са най-високи. И това е в сила както за резултатите, така и за поведението на всички, които са свързани с него.
Оказва се, че в момента, а и от доста години, именно футболът е станал развъдник и синоним на простащината и дивотията. Те се насаждат от самозабравили се и недоучени родители и треньори, които за няколко години могат да превърнат и най-възпитаното дете в лабилен лумпен.
Как можем да приемем, че на всеки втори мач между детските и юношеските формации на големите градски съперници в Пловдив – градът символ на българската култура и толерантност – ще има разправии, побоища и обиди, от които на старите ботевисти и локомотивци - на поколения преподаватели и лекари, художници и музиканти - им идва да се хвърлят в Марица. На последното „дерби” един от най-големите таланти в нашия футбол си позволи да подразни публиката на съперника след гола, който отбеляза на техния стадион, а тя пък се опита да го линчува...
Върхът на всичко бе вчерашният масов бой,
в който участваха родители и придружители на децата на Черно море и Левски. За няколко минути от очаквания празник, финалът, на иначе чудесния по своя замисъл турнир, в китния планински град Твърдица, се превърна в истинско бойно поле. С воюващи родители, фенове и дори една футболна легенда за цвят. Разбити носове, опорочена игра и разплакани деца. Това е споменът, с който всички, които са били на градския стадион в Твърдица по това време ще свързват този ден.
И за какво е всичко това? За някой спорен тъч, корнер или отменен гол; (не)вдигната засада или (не)дадена дузпа. Какво печелим и губим в детските мачове? Точки, купи, медали? Това ли е смисълът от голямата игра, която е пленила по-голямата част от човечеството?
Та всички точки, купи и медали на света не струват колкото една сълза на разреваните вчера 13-годишни момчета.
Защото детският футбол не е умалено копие на мъжкия или професионалния. Защото едните се учат чрез него, а другите го играят в свободното си време или за пари. Защото футболът може да даде на малчуганите здраве и хигиенни навици; да им покаже какво означават думите чест, достойнство, коректност, уважение, почтеност и дисциплина; да ги научи да играят, да побеждават и да губят; да създаде приятелства за цял живот със съотборници, съперници и съдии; да ги запознае с други градове, страни и култури… С две думи – да ги направи по-добри хора.
Но не подценявайте и способността на спорта, вместо да добавя образование и култура и да отнема образование и култура. Когато детството на малкия спортист минава между училището, стадиона/залата и пансиона нещата не изглеждат никак добре. Години наред да живееш и тренираш на две спирки от стотици театри, кина, библиотеки, музеи и галерии, и да не си прекрачил прага дори на едно културно средище – това е изгубено време и съсипан живот... Така лесно се създават не спортисти, а гладиатори. Oт историята знаем, че основната характеристика на тези легендарни бойци е че са били Р О Б И!
Ние видяхме и преживяхме резултата от тяхното бледо подобие, което много спортни училища и интернати бълваха в не толкова далечното минало. Та от тези „олимпийски надежди” се отвързаха и пръкнаха едни от най-жестоките криминални престъпници, които са вилнели в историята на страната ни. И това стана така, защото тези планини от мускули целенасочено бяха оперирани от скрупули и морал, от знание и умения извън спорта. За капак, основни жертви на техния рекет, терор и търговията с наркотици станаха гражданите, които им плащаха издържката, тренировките и зобта, с които тези съвременни гладиатори трябваше да бият идеологическия враг, ако не в икономиката и културата, то поне на спортното поле. Добре че повечето от силните ни спортисти от онези години бяха хора със здрав семеен морал, но драмата на този обществен феномен все още не е критично и сериозно анализирана. Ние това го живяхме и няма никакъв смисъл да го повтаряме в някакъв префасониран вид...
Искаме ли възпитани и пълноценни граждани,
които смело и със замах да творят и градят семейства, работа и нашето общество и да решават проблемите, пред които времето ги е изправило, то ние спешно трябва да сменим посоката на движение на българския спорт.
Докато на детски мачове може да се чуе, как един родител се обръща към мургав играч на съперника с „ей, мангал” или след края на двубоя единият отбор дружно обижда другия в очите и това се приема от всички около тях като „добър ден”, ние ще се давим в тази тиня. И това става в страна, в която тримата най-силни футболисти, част от които искаме да правим национали, са с цвят на кожата, който е далеч от гамата на белия. Ами момчетата? На тях тепърва им предстои да учат, работят и срещат със старите съперници и е важно как ще се погледнат тогава... За това ли Светите братя са ни оставили език и слово, само за да се ругаем с него...
Модерната дефиниция на спорта е красноречива: Това са всички форми на физическа активност, които чрез случайно или организирано участие целят да изразят или подобрят физическата форма и психическото здраве, като изградят социални взаимоотношения или постигат резултати при състезания на всички нива.
Става ясно, че без изграждането на социални взаимоотношения това не е спорт. Така погледнато, огромна част от българските състезатели, треньори, родители и деятели очевидно се занимават с някакво подобие на футбол, баскет или тенис, но в никакъв случай не и с истински спорт. Това е една от главните причини повечето български спортни журналисти да са се превърнали в лешояди и да продават своите вестници, сайтове и предавания основно през скандала и провала. Няма как да е и иначе, когато този „спорт”, който те така „обективно” отразяват, е неспособен да изгражда обществото и да произвежда успех. Те са обречени да бълват резил след резил, независимо, че заблудените пера и платените клакьори често го опаковат като триумф след триумф. Ролята на няколкото, познати на всички ни, изключения е до болка позната - те само потвърждават тежката диагноза.
Това не е моят спорт, дано не е и вашият...
| Добави в Svejo |
|
