Мачът на младежите в Серес – нашата криза на гости на тяхната 
Какво да се прави с Елитната до 19 години?
Мачът на младежите в Серес – нашата криза на гости на тяхната
Категория: ФутболОт 03/06/2011 11:52
Контролата на младежкия ни национален отбор по футбол с Гърция, която се игра в близкия до границата град Серес, е отличен повод да си поговорим за чудесната природа, любезните съседи и върлуващите кризи – икономически и футболни…
Тръгваме към Серес. Приятелският мач между младежите на България и Гърция за пореден път показа, че футболът може и преди всичко трябва да обединява. Пътуването към границата мина повече от добре – лек трафик, в очакване на магистралата за Солун, която по всяка вероятност ще е готова за следващите Олимпийски игри в Гърция. От Долна Диканя до Кулата пътят е приличен, но стигаме навреме, само защото няма кой знае какво движение.
Слънцето огрява селата и градовете в подножието на Рила и Пирин, на Малешевската планина и Огражден, а не особено пълноводната Струма ни води към граничната Беласица. Историческият жребий е отредил земите пред нас, за които са се водили толкова много войни, да останат у съседите. Днес в това няма драма, а за старите битки свидетелстват само паметниците покрай пътя. Няма ги и спомените от соца - откритите листове, бодливата тел и въоръжените с автомати граничари. Минаването на контролно-пропускателния пункт е една формалност. Показваш личната си карта и вече си у съседите.
Колцина от хилядите днешни български туристи осъзнават какво е означавало да се отиде в Гърция през 1981 г., примерно… Оказва, че и съседите чакат следващите Олимпийски игри, за да довършат първата част от магистралата по пътя за Солун. На двулентовото шосе има и кръпки, и дупки, но пък за сметка на това, пейзажът си заслужава. Дръвчета, храсти, цветни градини – всичко наоколо гали окото, а китното стадионче на село Сидирокастро показва, че и футболът в Гърция се поддържа както трябва. 
Архитектурата се нрави със средиземноморската си лекота.
В това се убеждаваме по време на мача в Серес. Докато намерим новия стадион на местния Пансерайкос (този сезон изпаднал в „Б” група”), срещата е започнала. Минаваме покрай стария дом на клуба, който в момента се използва за лека атлетика, обикаляме десет минути по симпатичните улици във вечерния час пик и най-накрая стигаме до общинския стадион на Серес. За всеобщо учудване на централната трибуна има повече от 4000 души. С нашето влизане домакините вкарват гол (по-късно се видя, че не ние сме каръците) и феновете скандират „Елас, Елас”. В сектора има доста българи, дошли от Петрич, Кресна, Сандански и Благоевград, но поводите за радост на гостите не са много.
На стадиона имаше повече от 4000 души. Много от нашите играчи за първи път излизаха пред толкова публика.
Домакините доминират преди почивката, а от нашите само Тонев и Попов от време на време стрелят опасно към вратата на Костас Ламбро. Българите играят разпокъсано, индивидуално и с много грешки. Оказва се, че преди почивката треньорът на Гърция е пуснал повечето от резервите, защото преди няколко дни титулярите са играли с Кипър. В края на мача той прави няколко смени и за нас става още по-тежко. Гостите започват добре второто полувреме, въпреки, че гърците продължават да контролират топката и да си подават далеч повече от нас. Все пак от пряк свободен удар Александър Тонев успява да изненада вратаря за 1:1. Радостта ни е кратка: седем минути по-късно чудесна атака на Василиани завършва с гол на Карагунис. До края на мача „сините” изпускат още три положения. Идва и последният съдийски сигнал, който фиксира загубата на младите българи. 
И контузеният Пламен Димов поздравява голмайстора Тонев.
„Някои хора в нашия отбор отдавна са във ваканция. Освен това имаше двама футболисти, които изобщо не успяха да се ориентират в мача. И за капак, минаването на 30 км. от границата се оказа сериозен психологически проблем за голяма част от нашите, които бяха стъписани и доста бледи, особено преди почивката…” Думите на треньора Михаил Мадански пред малцината български журналисти са повече от ясни. Те казват много, но не всичко. Разбира се, че отборът ни има резерви, контузии мъчат няколко силни футболисти, а повечето от нашите не играят редовно в клубовете си.
Треньорът на младежите Михаил Мадански коментира играта на нашите след края на мача, но проблемите пред него са много.
Тук идва и деликатният момент, за който малцина у нас искат да пишат. Оказва се, че дори тези млади футболисти, които редовно играят за своите отбори, често не играят. Или „играят” в мачове, чиито развой е написан дни преди началото им, а очевидно така не се градят боеспособни фигури. Тъй като момчетата не са готварски печки и няма как с едно врътване на копчето те да стоплят за две тренировки и един мач. Имитацията лъсва срещу съперник, чиито футболисти ИГРАЯТ всяка седмица, независимо дали са в Олимпиакос, Панатинайскос и Евертън или са преотстъпени на Левадиакос в тяхната „Б” група. Това е до болка познат филм, който ни се прожектира всяка есен в европейските клубни турнири и през няколко месеца в различни европейски и световни квалификации.
Митовете за нашите техничари и дърводелците на другите се рушат из цяла Европа и то от много време насам – от Албания до Малта и от Черна гора до Корсика. Вчерашната контрола за пореден път показа нашата футболна криза. Да, ние имаме няколко добри играчи, но това далеч не означава, че имаме отбор, който е способен да спечели квалификации за Европейско първенство или поне да играе стойностен футбол в решителни мачове. Да се правят консттации и да се изненадваме от следствията на непроменените предпоставки отдавна е безмислено, тъжно и банално занимание.
Мнозина у нас продължават да се подиграват на футбола и той, като изначално справедлива игра, се разплаща с всеки, според заслугите и прегрешенията. 
Кафето на стадиона на Пансерайкос.
…Прожекторите на стадиона изгасват и всеки отива при своята криза. Нощта е прегърнала топлия град, който се отдава на жадуваното забавление. Изкушаваме се да направим една разходка из центъра преди да поемем пътя към България. Според „Уикипедия” в Серес живеят 54 000 души, но там явно не броят студентите от двата големи университета в града. В центъра гъмжи от народ. Поглеждам към витрините на магазнините: лятна риза – 15 евро, хубави дънки – 30 евро, ежедневни обувки – 40 евро, официален костюм – 160 евро… Хората около мен са облечени чудесно – модно и свежо. Заведенията по централните улици се пукат по шевовете - млади и стари хапват и пийват на сладки приказки. Сервитьорите сноват с отрупаните табли: гръцки салати с големи плочки сирене, ароматни мезета, студена бира и узо – истински празник в края на деня. Около нас бръмчат стотици мотопеди, а доставчиците вместо пици, разнасят сувлаки по домовете. Ямас!* Ямас! Тази магическа дума се чувя от всяка маса, а след това чашите звънят за пореден път. Гърция е чудесна и усмихната и за веселото настроение няма стачки и почивни дни... 
Заведенията в центъра на града са препълнени всяка вечер, а в петък, събота и неделя още повече.
Аз добре си спомням как изглеждаше България, когато обяви фалит през 1996-та и това няма нищо общо с фалита на Гърция. Лошото е, че ние и след онези драми не напреднахме кой знае колко много. Като в популярния виц: Кризата си обикаля, но най-добре се чувства у дома си – в България. Ние отдавна живеем в този лош виц и само химнът, с който ни посреща радиото на границата, ни показва, че е започнал новият ден. И че е имало хора, които са творили, воювали и жертвали за България. А има ли ги още?
Не знам, снощи беше много тъмно.
_ _ _
*Наздраве!
| Добави в Svejo |
|
