Ще се покаят ли убийците на българския Уейн Рууни 
Какво да се прави с Елитната до 19 години?
Ще се покаят ли убийците на българския Уейн Рууни
Категория: ФутболОт 04/09/2011 12:38
Безличният и слабохарактерен български национален отбор по футбол е тъжната витрина и логично следствие от поредицата престъпни безумия, които бяха извършени срещу нашето общество в последните 30 години. Редно е да се опитаме да погледнем фронтално на тъжното настояще, което е загърбило уроците на миналото и упорито се опитва да изгуби бъдещето ни.
Ще започна коментара си с перифраза на крилатата диагноза, която известният македонски драматург Деян Дуковски даде за положението на Балканите. Всичко, което в Европа е правило, в България е прецедент. Между редовете на следващите изречения има изключения и аз логично не акцентирам на тях, защото те достатъчно добре контрастират на фона на общата посредственост, изостаналост и калтащина.
В петък вечер имах щастието да съм в ложите на Националния стадион „Васил Левски” и да гледам европейската квалификация между България и Англия. От години в модерния свят, по състоянието на националните отбори по футбол, доста добре може да се съди за нивото на цивилизованост; за икономическата и демографска мощ; за социалната и спортна политика и за етапа на развитие, в който са намира конкретното общество.
Мачът с Англия не показа нищо ново от наша страна. В последните години срамните двубои на националния ни отбор нямат чет. За смях ни направиха шведи и хървати, кипърци и чехи, беларуси и англичани, та дори и славните наследници на малтийските рицари. Ние се излагахме и в мачовете с мнозина други силни и слаби съперници, за които просто не се сещам в момента.
Но в петък на стадиона имаше нещо по-различно, което рядко се вижда с такъв кристален блясък. Хилядите по трибуните и милионите пред телевизионните екрани с възхита наблюдаваха играта на Уейн Рууни – мегазвездата на британския футбол и сбъднатата мечта на детето от работническата класа. С присадена коса и автентичен талант, с вродена сила и развит интелект, с фина техника и стоманен характер - звездата от екрана оживя и на нашия стадион.
Но в петъчната вечер имаше и една голяма липса. Нямаше го българския Уейн Рууни, който да води джентълменската футболна битка с достойния си английски съперник. Не ме разбирайте погрешно. Аз не искам малка България да прелива от световни мегазведзи, това дори не е и нужно. Аз искам България да даде шанс на своите деца, които да мечтаят и успяват, всеки според своето дароване и по пътя на своето призвание.
Детето от предградията на Ливърпул е получило своя шанс и се е възползвало от него в максимална степен. Бащата на Уейн е бил общ работник, а майка му продавачка в училищна лавка. Но те са имали възможност да запишат ячкото си рижаво момче в школата на Евертън, която му е предложила терени, треньори, методика и възпитание, с които талантът му е бил развит и издигнат на космическа висота.
Нашият Уейн Рууни също е син на работник и продавачка, но той никога, никога - дори за час не е имал шанс да се докосне до нормален клуб, който да му предложи достъпно и качествено извънкласно занимание със спорт. Следващите редове са посветени на неговите убийци.
БФС
Безспорно постижение на Борислав Михайлов е йезуитският ход с назначението на Лотар Матеус „Искахте чужденец с име – ето ви го”, биха казали от БФС, но ще забравят да признаят грешките от последните десетина години. Ние така и не успяхме да видим поколението на Бербатов и двамата Петрови под ръководството на силен чуждестранен специалист. Експериментите с изчерпан (Марков), недоказан, а в последствие и провален (Стоичков) и надценен (Стоилов) треньор лишиха българския национален отбор и БФС от възможността да се класира на поне още едно голямо първенство. В резултат на това, нашият футбол се прости с милиони евро, които ФИФА и УЕФА щяха да ни платят за успешното представяне в квалификациите. С тези пари детско-юношеският и професионалният футбол щяха да са на далеч по-добро ниво. Не би. Моментът бе пропуснат, а за идването на Лотар важат думите: късно бе да го вземем за играч и прекалено рано за треньор. Сега легендарният германец е в правото си да каже: „С тези играчи – толкова”. В момента той е най-невинният човек на земята и е безпредметно да го обвиняваме в каквото и да било.
Професионалните клубове
Това са онези странни организации, които хленчат, че нямат пари и играчи, но продължават да тровят футбола у нас. В този си вид те обричат бъдещето на нашия Уейн на провал. Щом двата гранда нямат един нормален терен, който да е на разположение на своята школа, е безмислено да говорим за другите. Проблемите от всякакво естество с треньорите продължават, а методиката и желанието за развитие са далеч от тенденциите в по-напредналите страни на континента. Тези клубове и техните босове носят огромна вина за състоянието на българския футбол, а част от босовете и за куп други злочестини...
Аматьорските клубове
Тежкият им егоизъм тежи като воденичен камък на шията им и естествено ги държи на дъното. Липсата на концепция за управление и вторачването в кефа на малцина пропили се ветерани със сколнност към залаганията, не оставя сили и енергия за нормална работа с подрастващите. Тук проблемите от горния абзац са от същото естество, но са по-тежки. В такъв клуб нашият Уейн няма как да стане голям играч, няма как и да стане приличен играч, но най-лошото е, че в подобна среда под сериозна заплаха са поставени възможностите детето на работниците да стане свестен човек. Тренировките и мачовете му отнемат време за училище и четене, а треньорите се оказват неспособни да компенсират проблемите с възпитанието или да мотивират желанието за повишаване на образованието и културата. В масовия случай тези хлапета стоят далеч от порока, защото не им остава време за него, но, след като логично напуснат спорта на 18 г, а все по-често и по-рано, те с лекота потъват в блатото. Просто в този си вид „спортът” им е отнел повече, отколкото им е дал.
Държавата
Това е онази тежка дума, която включва в себе си история, кадри и структури, призвани да регулират отношенията между властта и гражданите. Българската държава не се интересува от детето на работниците. За нея и нейните чиновници, заети в преразпределението на общия бюджет, то не е никаква ценност. Ако то по някакъв каприз на съдбата успее, тя ще се снима с него, но в противен случай, то си остава просто бройка – безлично ЕГН, от което се иска да си плаща данъците и което е свободно да се оправя и мъчи с живота както намери за добре. Министерството на спорта няма да даде и една стотинка на българския Уейн, защото той не е приоритет - по-важни са медалите, схемите и далаверите.
Общините
Вие знаете техните проблеми по-добре от мен. Излезте, огледайте се, ослушайте се и вижте колко са базите и треньорите, които те издържат с вашите пари. Щом в Младост, Дружба и Люлин живеят близо половин милион души и за тях от години има само едно нормално тревисто футболно игрище, общинарите и гражданите могат да си поделят отговорността за убийството на Уейн. Така е в столицата, така е в големите градове, така е и по малките общини и селата.
Бизнесът
Големите компании се управляват от корпоративни бройлери или вносни измекяри, които се оказаха отлични проводници на налагането на капитализъм от началото на миналия век. Тон за това дадоха първите честни частници и назначени капиталисти, от чиито дебели портфейли се показват партийните им книжки или служебните карти на ДС. С рядко срещана омраза, те ограбиха националното богатство и труда на милиони свои сънародници и преформулираха политическата си сила в икономическа, за да държат властта – и преди 10 ноември, и в следващите две десетилетия. За общо съжаление и техните деца не се показаха като по-хуманни икономически фактори. Те изливат милиони левове в десетки видиотяващи нацията проекти, но за смислените и изграждащите ги мъчи перманентна криза на морала и ума... Достъп до качествен спорт имат само тези с доходи, които са доста над средните. Точно така, както е било и в Англия, но през 1900-та година. Представителите на едрия, средния и дребен бизнес масово не разбират ползата от инвестицията в Уейн и логично няма как да се отъркат в неговия успех. Даже напротив, те ще се молят лумпенизирания Уейн да не ги срещне вечер след дискотека или пиян на пътя, или да не навести самотната им баба на село... Както се вижда от ежедневната хроника, тези молби са абсолютно напразни и жертвите на нашия Уейн и неговите нещастни събратя се множат с хиляди.
Пропадането
Те са толкова много и толкова преплетени, че вече е трудно да кажем, кой е жертва и кой престъпник. В отворения свят - в който имаме шанса, привилегията, но и отговорността да живеем - всеки зависи от всеки и е нелепо феновете да плюят по тъжните ни национали, при положение, че сред тези по трибуните и пред телевизорите, бяха и убийците на нашия Уейн, който така и не се изправи срещу английския.
Окаяна ще е съдбата на тези, и на идните поколения, ако не си вземем поуки от нашите и чуждите грешки. Британците се изправиха лице в лице с безпътната си младеж през 80-те и се справиха, а днес ще се справят и с проблемите на милионите имигранти, които си търсят щастието на Острова. Ние не си признахме грешките, не се покаяхме, не поискахме да вървим и не тръгнахме по по-добър път. Ние продължаваме да плюем и да гледаме как нашите футболисти тичат, драпайки с две ръце - като ученички за автограф, след поредния Уейн Рууни, който ни мачка на Националния стадион, питайки се: „А къде ли е техният Уейн?”.
P.S.
Списъкът е по-дълъг, но авторът си запазва правото да отдели внимание и на останалите (без)отговорни фактори, които ни докараха до това срамно положение
| Добави в Svejo |
|
