Българи учат янките да карат кънки 
Какво да се прави с Елитната до 19 години?
Българи учат янките да карат кънки
Категория: Фигурно пързалянеОт Валентин Маринов 30/12/2011 12:14
Това е историята на двама от стотиците хиляди българи в Съединените щати. Станимир Тодоров и Павел Димитров. Колкото и парадоксално да звучи за някои, Павел и Станимир учат янките да карат кънки. И не само янките.
Всъщност, нека тръгнем от там, че те никак не са непознати личности в българския спорт. Павел Димитров е дългогодишен треньор по фигурно пързаляне, един от най-добрите родни специалисти в изящния танц на леда. Станимир Тодоров пък беше част от най-успешната ни спортна двойка в дует с Румяна Спасова. От началото на 2007 г. двамата специалисти живеят в Лийсбърг, щата Вирджиния, на около 30 минути от столицата Вашингтон.
Тази история може да започне от Лийсбърг, защото всичко в кариерите им до края на 2006-а е известно на хората около леда. Разделителната линия в съдбите им нанасят един океан и хиляди километри. Тя очертава нов живот, ново амплоа… не съвсем ново всъщност, както ще разберете по-нататък, освен ако вече сте чували за изящните танци, които съмишлениците творят днес. За съжаление, не за българи.
Не малко хора знаят, че Димитров и Тодоров тренират естонския дует (на снимката горе) Наталия Забияко (17 г.) и Сергей Кулбач (19 г., той е украинец), една от най-обещаващите спортни двойки във фигурното пързаляне.
Станимир Тодоров с Наталия Забияко и Сергей Кулбач на световното по фигурно пързаляне по-рано тази година в Москва
Срещам се със Станимир Тодоров или Стано, както го наричат приятелите, в столично кафене, ден преди да приключи ваканцията му и да си замине за Америка. „София малко ме плаши с този трафик и забързано ежедневие, казва Тодоров. Може би защото живея в пълна идилия и съм свикнал вече на друг ритъм и порядки. Но винаги обичам да се връщам тук. Каквото и да стане, аз ще си остана българин.”
Стано пази лош спомен как външни хора и фактори са повлияли за разтурянето на двойката му с Румяна Спасова. Лош спомен, но не и лоши чувства. Към никого. „Гледам само напред”, споделя той. Личи му - ведър е, позитивен, оптимистично настроен, амбициозен. Вече и доста успял в професията и сбъдването на мечтите си. Така изглеждат не малко българи, които се връщат тук от новия си живот на Запад.
Румяна Спасова и Станимир Тодоров на фамозното състезание "Скейт Канада" преди няколко години
„Пързалката, в която работим с Павел, е на 15 минути с кола от дома ми. Това са т.нар. „събърби” на Вашингтон, или малки жилищни райони. Криза? Не искам да прозвучи високомерно, но аз не я усещам. Напротив, имам все повече работа. През последните 2-3 години много големи компании от софтуерния бранш откриха клонове или направо се преместиха в този район. Затова го наричат Новата Силиконова долина. Има и доста компании от военния бранш. Край нас живеят също хора от държавната администрация. Това е най-богатият район в Америка в момента. Има и други българи тук, помагаме си, задружни сме.
Пързалката е построена преди около 14 години, но е в отлично състояние. Поддържа се постоянно, ремонтират я всяка година, работи от 5:30 сутрин до 12 в полунощ. Има две ледени полета и почти 100 процента е запълнена за хокей, фигурно пързаляне и свободна пързалка. Сесиите са по 45 минути и ако един фигурист иска да тренира (дори и сам, без треньор), трябва да заплати около 10-14 долара за това време. Колкото повече ползваш леда, толкова повече има различни пакети и отстъпки, излиза по-евтино.”
Румяна, Павел и Станимир на олимпиадата в Торино през 2006 г.
Стано и Павел са на път да смаят света с двойката под естонски флаг - в началото на декември „питомците” им спечелиха първия си медал, бронз от турнира NRW Trophy в Дортмунд, един от най-големите в света. Наталия и Сергей са се хванали за първи път ръка за ръка на леда през юни 2010-а. Преди това дори не са се познавали. Българите поемат огромен риск, който обаче почва да се изплаща. Амбициите сега са свързани с олимпиадата в Сочи след малко повече от 2 г. - напълно реално е дуетът да се класира за игрите.
Спортната двойка далеч не е единствената им грижа. „В момента имам „студенти” (така им казваме там) между 6 (най-малката) и 45 години (най-възрастният). Идват най-различни хора, които карат за удоволствие - някои в обедната си почивка на свободна пързалка, взимат и уроци. Предлагат се също и групови уроци за възрастни (над 18 г.). Основно (около 99 процента) са деца между 6 и 12 г. Повечето от тях работят и с мен, и с Павел, така си помагаме. Тези деца сме ги учили от първите стъпки на леда, сега вече се състезават и взимат медали от местни състезания. Някои от тях поотраснаха и скоро ще преминат на по-високо ниво.”
А условията на пързалката? „Всичко е супер - залата, леда... Преди да отида да живея в САЩ ходихме на тази пързалка да тренираме по време на лагери. Прекрасно съоръжение, каквото отдавна трябваше да има в България, за да се даде шанс на нашия спорт. Уви!”
Станимир Тодоров пред изумителната зала в Москва
Така стигаме до разликата в условията за спорт в България и Съединените щати. Тук Стано има много какво да разкаже.
„Един треньор в моя спорт задължително трябва да е член на Американската асоциация по фигурно пързаляне(USFSA) и на Професионалната кънки асоциация. Всяка година сме задължени да плащаме членски внос, застраховка, а от 2 г. въведоха и изпити с точкова система, които също са задължителни и трябва винаги да имаш поне по 4 активни точки (което е равносилно на 4 изпита), за да си с действащ статус. Да не излезе, че е нещо кой знае колко трудно, та затова треньорите тук са много квалифицирани. Напротив, направено е с цел гореспоменатите две организации да събират повече пари. На година всеки специалист плаща за всичко това по около 500 долара. Но без въпросните документи не те взимат на никоя пързалка”, обяснява той.
„Всеки треньор е независим, това че работиш на някоя пързалка не значи че работиш ЗА нея, един вид те ти дават правото да ползваш съоръжението. А ти си правиш частните уроци с децата (броят на които също си зависи изцяло от теб) и плащаш комисиона всеки месец. На нашата пързалка тя е 10% от заработеното. Нещо като наем за леда. Има арени, на които се дават по 20, 30 процента... Разбира се, всяка година подписваме договор с компанията, собственик на пързалката, но той е по-скоро формален, има определени правила и т.н. Единственото, което изискват от нас, е един ден в седмицата, за около 1,5 часа, да сме на разположение да водим групови уроци, които пързалката организира.”
Следва най-интересната част. От нея човек разбира какво наистина може да направи една държава за спорта си. А не само да се бие в гърдите за построеното в последните години.
„Каква е моята цена? 74 долара на час. Други треньори взимат между $90 и $60. Това е записано в договора на всеки, нямаш право да правиш отстъпки. Аз съм по средата, макар че би трябвало да взимам повече заради опита и визитката. Но засега ми стига. Иначе като т.нар. self employee (сам съм си работодател), данъчните закони ми дават право почти всички направени от мен разходи да ми се приспадат от парите, които декларирам, че съм изкарал, и на които плащам данъци. Това е много добре, защото така внасям данък от порядъка на 10-12%. Като цяло данъците са много сложна работа и понеже не ги разбираме, имаме с Павел счетоводител.”
Стигаме до въпроса с конкуренцията. Човек лесно може да предположи, че на място като Вашингтон канадските специалисти са на всеки ъгъл…
Стано е запален по моторите, колите и моторните спортове. Фен е на Формула 1, мечтае да гледа състезание в САЩ
„Конкуренция от гледна точка на знания и умения нямаме, колкото и нескромно да звучи. Да вземем Павел. Този човек е извеждал състезатели на най-големите първенства, включително на олимпиада. Отделно, че има 22 години опит като треньор. После идвам аз, липсва ми неговия стаж, но съм бил на състезания от най-висок ранг, на които други специалисти не са имали шанса да отидат. Та на въпроса, делим пързалката с четирима руснаци. Отношенията ни с тях са меко казано лоши. Толкова са завистливи, че гледаме да ги избягваме и не общуваме. Чувал съм от треньори на други пързалки, че и там е така.”
Отклонявам разговора за интересите на Станимир извън леда. Знам, че в кръвта му няма лед. Напротив, там тече високооктанов бензин!
„За хобита не ми остава много време, имам един почивен ден поне засега и мечтая за втори. Обожавам мотори и коли. Купих си преди две години чисто нова спортна Хонда - страхотен мотоциклет! Ходих на писта да го карам и усещането е невероятно. Много опасно, но незабравимо, научих доста за моторите. Продадох го, защото е неудобен за улицата. Сега имам план за нов, по друг тип. Винаги съм мечтал за Дукати, но засега не искам да казвам повече. Иначе при последния престой в България имах възможността да пробвам ендуро на полигона до Пасарел с “Balkan Orange Adventures”. За първи път се качих на такъв мотор и страшно се запалих. Дори на леда така не съм се изтощавал. Обожавам да карам ски, това мога да го правя 365 дни в годината. Обичам да пътувам и покрай състезанията имам възможност да го правя.”
Знам, че Стано има големи планове в Америка. Той не обича да говори много за тях от фатализъм, но специално за Viasport.bg вдигна леко „мъглата”.
Станимир танцува не само с кънки, а и с доста повече мощ на краката си
„С Павел работим по създаването на компания за производство и продажба на тренировъчни екипи и костюми за фигурно пързаляне, както и специална екипировка с протектори, които предпазват от удар при падане на леда. Нещата са вече в напреднала фаза и скоро се надяваме да заработи, тогава ще мога да кажа повече. Искаме да използваме опита и годините, прекарани в спорта, за да създаваме продукти, насочени към любителите и професионалистите с високо качество и на приемливи цени.”
Позитивният и ведър Станимир Тодоров остави специално послание в края на разговора. Не съм го провокирал да прави пожелания към младите читатели на нашия сайт и към техните наставници. Той сам го изрече в малко по-различен контекст. Защото духът на спорта явно танцува заедно с него по леда. Защото е усвоил нещо полезно в България, което предава сега в страна, която му осигурява шанс, условия и данъчни облекчения да учи млади и стари, бъдещи олимпийци и аматьори… Той и Павел Димитров сега са далеч и в момента не готвят българи. Всичко от казаното тук обаче, е насочено към България. И най-вече последното:
„Всеки човек, който се е занимавал със спорт професионално, научава толкова много, че после почти винаги успява да се реализира в работата си. Без значение каква е тя. Спортът взима много, но и дава много. Дано младите спортисти в България го осъзнават и въпреки всички трудности, не се предават. Който очаква да му е лесно, е объркал полето за изява. А тези, които са издържали и са преодолели трудностите, просто са успели.”
| Добави в Svejo |
|
