• Новини
• Тема
• Тенденции
• Коментари
• Интервю
• Репортажи
• Съвети
• Анализи
• Колумнисти
• Експерти
• Първенства
• Галерия

Корените на жестокостта

Тези дни в новините на БНТ беше излъчен поредният тъжен материал, безпомощна констатация на личностното пропадане сред българската младеж.

Точно година след жестокото убийството близо до столичната дискотека "Соло" (18 април 2009 г.) и на метри от Съдебната палата, при което загубиха живота си двама младежи - Кирил Въжаров (21 години) и Васил Александров (24 години), няма наказани. Делото срещу обвиняемия - 24-годишния Илиян Тодоров, все още не е започнало. Очаква се това да стане в сряда. Според родителите на Кирил и Васил черната хроника с убити млади хора продължава да се пише и броят на загиналите нараства.

Радмила Въжарова - майка на Кирил Въжаров: "Аз си правя собствена статистика. Вече в моя списък са 23 деца за около година и половина. Измежду тях има двама изчезнали, има убити, има деца, които са загинали от лекарска грешка. Какво става?"
Михаил Въжаров - баща на Кирил Въжаров: "Той сега щеше да е в Мексико на световното първенство по хокей, което снощи приключи с прекрасна победа на нашия отбор и момчетата се обадиха сутринта и казаха, че са посветили победата на него."

_{Михаил Въжаров връчва награда на победителите в един от детските турнири по хокей, които организира в паметна сина си.
Снимка: Бойко Кичуков}

Виолета Александрова - майка на Васил Александров: "За мен няма такава присъда, която да върне нашите деца. Каквато и да е тя - дали 20 години или доживотна - той е жив, нали. Неговият живот е съсипан, да. Едно е съсипан живот, друго е погубен живот. Разликата е огромна. За нас е погубен, защото неговата майка може да го прегърне, целуне. Ние го виждаме на снимка."

Радмила Въжарова - майка на Кирил Въжаров: "Казала съм му колко много го обичаме. Може би има много неизказани неща между нас. Съжалявам, че не можа да има свое дете, защото много обичаше децата. Редно беше той да ни изпрати по житейския ни път, но животът избра друго. И не точно животът, а ръката на убиеца."


В събота във вестник “Дума” бе публикуван анализът на писателката Кина Къдрева, в който бяха посочени много от причините за този ужас и пътищата за излизане от него. Предлагаме ви текста без съкращения.


Къде е просветеният разум на държавата, който да стимулира ценностното възпитание на децата ни?

Насилието върху деца у нас, за което напоследък се говори доста, е само един от моментите на нравствения и културния разпад на обществото. Нещата, които се случват, бяха нещо нечувано в миналото. Нечувано бе да си захвърлиш детето - новороденото или поотрасналото! Да не говорим за изнасилването на деца, а още повече за изнасилвания от родителите им. По-скоро по света стоеше (и стои все по-остро с демографския бум и екологичната задълбочаваща се криза) въпросът за изхранването, образованието и експлоатацията на детския труд - въпроси нерешени, но не защото са неразрешими, а защото така е по-изгодно за определени среди в напредналия ни свят.
След дългия път на осмисляне и извеждане на идеите на хуманизма какво стана, че се оказахме в тоя кошмар?    Причините са много! Но когато говорим за България, в която грижата за децата още от Освобождението през 1878 г. до 90-те години на ХХ в. бе изведена на високо равнище, на първо място трябва да поставим липсата в годините на прехода на отговорна политика за българските деца.
В тия години на партийни борби и противоборства с децата на България се спекулира политически, с децата в социалните домове се флиртува показно и всетелевизионно, без да се променят условията за техния живот и възпитание. Вместо под държавния чадър тези институции да създават добри и годни граждани, добри специалисти за стопанския живот, добри спортисти, те се превърнаха в разсадници за готовановци и деморализирани индивиди, в мнозинството си негодни да се справят с живота и увисващи на врата на обществото. В същото време децата от подложените на икономически стрес семейства въобще не влизат в обсега на общественото внимание и са оставени на произвола на все по-опасната и криминализирана улица.
Кой потърси сметка за това? В 90-те години на ХХ в.

се създадоха безчет фондации

които според регистрацията им работят с децата, но всъщност под това прикритие и с облекченията, които получиха, извършиха финансови и търговски далавери, без някой да им поиска и до днес сметка. А това са престъпления!
Създадената (за да се отчетем пред ЕС) Агенция за закрила на детето и така тясно и едностранчиво скроеният Закон за закрила на детето далеч не си свършиха работата. Но никой не е поискал сметка на тая агенция, голяма колкото едно министерство и със структури по места, защо нещата стигнаха дотук и защо са такива, каквито са. Това говори за чиновничество, неориентираност и безотговорност, защото децата и грижата за децата в една държава не могат да се делят на стеснени принципи, нито целта на агенцията може да се изчерпва с това децата да се раздадат за осиновяване и в приемни семейства, за което нито семействата, нито децата са подготвени. Оправданието, че са копирани и

пренесени европейски програми

за закрила на детето и че "ние и нашето общество не сме дорасли за тях" говори не за по-ниското качество на нашето общество, а за самата агенция, впрочем както и за копирките, направени от учебната ни система. Защото спецификата на проблемите, на причините за проблемите с децата и с цялото ни общество, както и процесите, които се развиват в него, искат специфичен подход.
Поставих още през 1993 г. обществено въпроса с предупреждението накъде вървим и какво ще се случи с децата на България. За вестниците това не беше "новина". Дори статиите ми, влезли в компютъра за публикуване във в."24 часа", "Монитор" и др., падаха, изместени от политически новини (така ми се обясняваше). Срещах се с политици, те подминаваха с пренебрежение този проблем, а той ставаше все по-драстичен. Медиите отразяваха или срещите на политици и жените им с деца от домовете, или жестоки и ужасяващи случаи. Но какво беше направено и е направено да не се случват ужасиите? Дори училището ни потъна в негативи от всякакъв характер, каквито продължаваме да трупаме.
Въпреки, а в много отношение и благодарение на показните инициативи и разпоредби културата на децата ни се повиши, като се звездочалгализира и шоуменизира, а

образоваността падна

така, както в България никога не е било.
Какво вижда в живота и по телевизиите българското дете? Каква ценностна система му се предлага? Какви електронни игри играе и каква е крачката от виртуален убиец да се превърне в реален? Какви мечти и перспективи сме му предложили? Кои герои сме му дали като пример с пандемията от криминални филми и екшъни на убийствата, на извратеността и жестокостта, които остават в съзнанието и подсъзнанието му и го деформират? Как сме организирали спорта му, артистичните му изяви, творческите му интереси?  Да, има изключения - за малката група деца, на които родителите могат да плащат! Ами другите?
Как действа на детето драстичността на разтворената и все по-разтваряща се ножица между богатството и бедността в естествения му нагон да се измъкне от дебнещото го дъно? Как действа откъсването на детето от семейството още от първи клас, за да мръзне по спирки, да пътува до училище, да бъде в неподходящата среда на по-големи деца и т.н. - само защото Световната банка или не знам кой ни е поставил условия и ни поучава каква да бъде училищната ни органицация и учебната ни система. Дори учебниците за малките са пълни с нелепи, зле написани и деструктивни текстове. Да не говорим за "избираемостта" на учебниците и за бизнеса с "помощна литература", каквато не би трябвало да е необходима при добра учебна система, при добри учители и добри учебници - единни за основното образование.
Казваме с право, че семейството има голяма отговорност за децата.
Но нали в тая деструктивна среда всред бързо социално разслоение, нерегламентирани форми за измъкване от немотията и азарта за натрупване на богатство, евтини внушения и безкултурие израсна масата от съвременните родители, които през 1990 г. бяха по на 10, 15, 17 години! Какво можем да искаме от тях? Резултатите са налице.
Още през 1994 г. предложих на БНТ създаването на програма

"Университет за родители"

която да е не просто с коментари и поучения, а да е мозайка, в която да има и скечове, и примери, и разговори със специалисти педагози, педиатри, психолози, сексолози и т.н., както и отворена линия за въпроси. Повторих предложението си след случая "Индиго". Геронтиев само се усмихна!
Тогава отделих 3 години за написването на книгата си "Децата и ние или изкуството да си родител". Три години загубих да търся издател. Накрая в 2006 г. я издаде БАН с рецензии, че е семейна библия и че такава книга няма ни в българската, ни в чуждата педагогическа литература. Тираж 1000 бройки, които свършиха, нищо че книгата се продаваше почти само в няколкото книжарници на БАН. Идеята ми беше учителите с тая книга да работят с родителите, но МОН и обществените организации въобще не й обърнаха внимание, макар че я изпратих на г-н Даниел Вълчев, както и на г-жа Зорка Първанова, а и на някои видни телевизионери от БНТ, БТВ и Нова телевизия. Телевизиите ни сега уж се вълнуват от проблемите с жестокостта, какво направиха да не се стига дотук? 
Аз поздравявам групата млади майки, които търсят обществена подкрепа и организират някои форми за работа със семействата. Но без държавна умна политика -

без държавна политика за децата

на България като приоритет, който не се изчерпва с образованието, игнорирайки културата, литературата, проблемите в семейството и в цялото ни общество няма да се решат. Трябва ни програма за конкретна работа с българските деца, с българското семейство, за духовното здраве на българския народ. Трябва да сме наясно, че не само децата от ниските социални слоеве са застрашени. Всички български деца са застрашени. Включително и тези от интелигентни семейства. Защото общата среда е деструктивна. В нея бягството от България се превръща в гледна точка за решение, а това показва колко зле работим не само с децата си, а въобще с гражданите на България. На какви граждани ще разчита България утре?
Няма да се оправим чрез скучно учебникарство всред шоуцъфтежа на общественото ни блато! Нито с доказване колко сме изпълнителни пред Европа, Америка, НАТО, Атлантическия клуб, Световната банка и целия свят! Можем да се оправим с всекидневна, умна, грижовна и талантлива работа с децата, със семействата им и с цялото българско общество. В това число и с друга медийна политика с реална работа за друга нагласа на обществото, на родителите и децата. Иска се това, което не се прави - политика и грижи, отговорни институции, а не чиновнически тесногръди и формални структури.
Има форми в практиките на българското училище от възрожденските ни времена, прекъснати от нелепите реформи, като се започне от 1944 г. та до днес. Има форми, насочващи към активиране на интересите и изявите на децата в тази сложна, но благодатна възраст, и на насочване на силите им към стойностни цели и културно личностно израстване. Днес тези практики са занемарени, отношението общество-училище-семейство-деца е занемарено. Днес дори

учителят не знае нищо за учениците си

извън впечатленията му от работата в клас. Той не е длъжен да посещава семействата, а камо ли да работи с тия семейства за извеждането им на по-високо културно ниво и за успеваемостта и духовнното и физическото здраве на децата. Чувства ли днес някой помощ от някого? Всеки е оставен сам на себе си, с проблемите си, с невъзможността си да се справи, с отчаянието си, с издивяването си, с породената жестокост в себе си - жестокост, която си има причините и която хвърля народа ни в злоречия, зломислия и отключване на отвратителни, а и ужасяващи с ненормалността и неморалността си злодеяния!
Нима нацията ни вече няма културен и творчески потенциал? Има, но потърсен ли е?
Преди години поне ние, писателите, имахме  по-чести срещи с децата и учителството - особено чрез подготовката и провеждането на Седмицата на детската книга, в които разговаряхме за човека, човечността и личността. Сега такива срещи са изключение и стават само там, където е останал някой свестен учител или библиотекар. Когато ръководех "Лека нощ, деца" на БНТ (Леда Милева ме повика в екипа си в БНТ), от цялата програма, която беше собствена, лъчеше хуманизъм и висока естетика - най-добрите литературни творби на съвременното и старото поколение писатели, най-добрите художници, най-силните композитори и най-добрите актьори от класата на Апостол Карамитев, Олга Кръстева, Ирина Тасева, блестящата Невена Коканова, както и тогава младите Климент Денчев, Коста Карагеоргиев, Славчо Пеев, Жоржета Чакърова, Мариана Аламанчева, Николай Николаев, Досьо Досев, Ицко Финци, Пацо, който страхотно играеше Баба Яга... Повтарям - най-добрите даваха с изкуствното си друга култура на децата, а и на  семейството. Може ли това да се сравни със случайните чуждестранни филмчета, закупени често от хора, които въобще не разбират от детска психика - филмчета и филми обезличаващи, глуповати или дори жестоки, които гледат днес децата още от раждането си?
Проблемът с жестокостта в съвременното общество е толкова сериозен и причините са толкова дълбоки и комплексни, че разглеждани откъснато и пожелателно, не могат да бъдат решени. Не можем да сложим децата в клетка, за да ги опазим (или за да ги опитомяваме), и да ги отглеждаме като бройлери, "закриляни" от закони и чиновници, от собствените си родители, учители. Къде е просветеният разум на държавничеството в това общество на озлостението, деформациите и безизходността?

Кина Къдрева