За срама и пътя на победата 
Какво да се прави с Елитната до 19 години?
За срама и пътя на победата
От 08/09/2010 12:52
Два резултата от последните дни очертаха тенденциите в развитието на българския спорт. От това по кой път ще тръгнем зависи и какво ще постигнем в следващите десетина години.
Класирането на младите волейболисти на финала на европейското първенство в Беларус и загубата на националния отбор по футбол от Черна гора са видимата страна на нещата. Това са два ключови резултата за нашия спорт и логично мнозина играчи, треньори, фенове и журналисти изпаднаха в граничните състояния на невиждана еуфория и крайно отчаяние. Трябва да се признае, че повечето от тези оценки са насочени само към следствието. В желанието си за бързо наваксване на голямото изоставане, преобладаващата част от българите, включително и заетите в спорта, искат успеха сега, веднага и без никакви условия.
Вглеждането в причините, които са в основата на успеха на волейболистите и крушението на футболистите, очевидно е досадно занимание за домораслите специалисти. Но да се върнем на двата пътя и то без много увъртания.
Българският спорт, а следователно и обществото ни, има два фундаментални проблема. Първият е свързан с малкия брой спортуващи (около 10% от подрастващите). На второ място идва ниското ниво на предлаганите занимания. Лошата материална база, нискоквалифицираните и демотивирани треньори, липсващите или отдавна остарели програма за подготовка и нежеланието за развитие завличат спорта все по-надолу в блатото на посредствеността. Всички изключения от тъжното правило в индивидуален или отборен план могат да се разглеждат само като успех въпреки, а не благодарение на системата. А тя няма навика да прави много изключения – или работи относително добре, или напротив.
Като следствие от това от няколко дни цялата нация говори за срама. Заради загубите и поведението на терена се срамуват играчи и треньори. Това взриви масов срам в медиите, който лесно се пренесе в цялото общество. Всички се срамуват от показаното на терена, от резултата на таблото и от мястото ни в класирането в групата за Евро 2012.
Интересно защо всички тези хора, развяващи своя срам като някакво парцаливо знаме, продължават да приемат съвсем нормално причините за крайния резил. Защо никой не се срамува от кривите ниви, на които тренират децата. Или как пък не се намери един влиятелен представител на държавната и местаната власт, на някаква спортна организация или пък активен гражданин, който да се възмути от липсата на съблекални, бани с топла вода и тоалетни по селските и квартални стадиони. А какво да кажем за цели региони от страната – села, градчета и общини, в които няма почти никакъв организиран спорт. Дискриминацията на живеещите там деца, не предизвиква никаква реакция у „будното” за националния срам общество. Свива ли се сърцето на средния българин от неудобство, когато хиляди момчета и момичета са заточени в някакви домове за отглеждане на изоставени деца и то без всякакъв досег с добро образование, висока култура и организиран спорт...
Тъжен е отговорът на всички тези заданени в празното пространство въпроси. Казано е: няма по-глух от този, който не иска да чуе. И още: няма попътен вятър за кораб, който не знае къде отива. Е, само за няколко дни ние видяхме потвърждение на всичко това и то в кристално чист вид.
Гръбнакът на младежкия национален отбор по волейбол са четирима състезатели от пловдивския клуб Виктория Волей. В разширения състав на следващата възрастова селекция момчетата от клуба са над 50%. Само за 7 години, с ясна цел и упорита работа, тези хора показаха как трябва да изглежда модерния български спорт. В момента там се готвят 120 деца, но ако общината им бе подала ръка за базата щяха да имат 500. Просто сега няма къде да тренират всички желаещи. Пътят на успеха е ясно начертан и упорито следван от Виктория Волей. За съжаление, подобните примери в цялата страна са единици...
Да, срамно е да имаме 500 000 момчета до 18 г. и отбор от държава, чието население всичко на всичко е 600 000 души да ни направи за смях. Срамно е Хърватия да има над 75 000 картотекирани футболисти, а в два пъти по-голямата България те да са под 50 000. Срамно е и да си затваряме очите за истината и да се занимаваме с фенски заяждания, когато на карта е заложено бъдещето на българския спорт и общество.
Защото пред нас все по-ясно се очертават две тенденции. Първата вече е в начална фаза. Бавно и мъчително да съсипем още няколко поколения, които ще изобилстват със затлъстели физически и затормозени психически пораженци. Натам ни води пасивността и забавеното, повърхностно отношение към проблемите. Всичко това ни обрича на тъжно живуркане в периферията на развития свят.
Другата тенденция е изпълнена с много трудности, но и кое ли житейско изкачване е възможно без разум, труд и търпение. Целта се е очертала сама – да създадем възможно най-добри условия, които да дадат шанс на колкото се може повече деца да реализират своя човешки, творчески, научен и спортен потенциал. Това би помогнало на хората в преодоляването на дребните им житейски несгоди и на изграждането на проспериращо общество от достойни личности.
Естествено, след няколко години ще дойдат и първите обнадеждаващи резултати на полето на спорта. Ако не ми вярвате, питайте хората от Виктория Волей – те вече са на пътя на победата.
| Добави в Svejo |
|
